Naruto - Училищни закачки

Това са фикове от *shaki10* аз ги пускам защото я мързи

Ех, колко мързели сме се навъдили Аз доколкото знам от форума само AngeL Of DarKneSs не е мързел.

Хайде, чакаме първата глава.

ще е пусна горедоло утре че докат е напиша

хоря марзиме да пиша главата та ето четете си ги от тук
http://vbox7.com/channel:91887

_Swety_ ако искаш аз ще го напиша (мен не ме мързи ) , защото и без това няма какво да правя по цял ден у дома.. голяма скука е ..

ок щото братми кат седне не става

Сори за закъснението

Наруто – Училищни закачки

Казвам се Сакура Харуно и наскоро се преместих в нов град. Ооо направо супер и ново даскало, кой знае какви ли откачалки ще има. На 17 години съм, имам дълга розова коса и зелени очи.

Първа глава.

Ооо не... 8:10 е, а аз почвам в 8:30... направо се успах за първия учебен ден, е нищо поне сънят е полезен. ^.^.
Станах от леглото, измих си зъбките, закусих зърнена закуска и започнах да се обличам. Хмм... какво да облека... ха сетих се! Сложих си късата черна поличка и един розов потник с надписи, обух си обувките и тръгнах.
Стигнах входа на „великото” училище. Мамка му... колко е дълъг пътя когато трябва да ходиш пеш... истинско Божие наказание. Доста закъснях за часа, ама к’во да се прави. Влязох в класната стая и се извиних за закъснението.
Първият ми час беше с класната ми. Тя започна да ме представя пред новия ми клас.
- Ученици, това е Харуно Сакура. – рече тя и продължи. – Аз съм Шизуне, ако имаш някакъв проблем можеш да го споделиш с мен.
- Благодаря.
- Такаа... сега да видим къде да седнеш – след като изрече това посочи третия чин на редицата до прозореца.
Седнах на чина си и извадих учебниците си по български език.
Проклетият звънец се сети да звънне. Най-накрая междучасие...УРА! Две момичета се приближиха до мен. Едната беше с руса коса и сини очи, а другата с тъмносиня коса и бели очи.
- Казвам се Ино, приятно ми е, – каза русокосата – а това е Хината. – и посочи тъмнокосата.
- И на мен – отвърнах аз.
Звънеца би и ние влязохме в стаята.
Часовете си минаваха бавно и мъчително. Стана обяд. Ино и Хината ме попитаха дали искам да хапнем заедно, а аз естествено приех, няма лошо от нови приятелства. Взехме си обяда и седнахме на маса за четирима, защото нямаше други свободни. Почнахме да си приказваме...приказване друг път чисто клюкарстване xD. Точно когато щях да отхапя от сандвича си, студен мъжки глас каза:
- Махайте се... това е нашето място! – погледнах го... черни очи, черна коса, трябва да си призная, че е доста хубав. До него имаше още три момчета. Тъкмо когато щях да кажа нещо, Ино стана от масата и рече:
- По-добре да тръгваме.
Издразних се и казах:
- Няма нужда, заради този нещастник да си прекъсваме обяда.
Получих излючително злобен поглед от „господин прекъсвач на обяди” ( xDD )и след това изрече:
- Хм, ще видим кой е нещастник. – после тръгна нанякъде с другите.
Хината уплашено ми каза:
- Не трябваше да го обиждаш... ще си навлечеш много неприятности. Той се казва Учиха Сасуке, а тези с него бяха приятелите му Узумаки Наруто, Суйгетсу и Джууго. Те са много опасни и са от съседния клас.
- Се тая... Хайде да сменим темата с някоя по-приятна.
Говорихме си за толкова много неща: мода, музика, филми и какво ли още не. След като се напапкахме се разделихме, Хина трябваше да се прибира, а пък Ино имаше уроци. А аз, нали съм „много” ученолюбива, реших да отида до училищната библиотека. Точно когато си мислих, че съм я открила се оказах в съблякалнята. Ха ... голяма късмет! Изведнъж чух глас:
- Някой май се е загубил... хаха – обърнах се и кой да видя...

Втора глава.

- ТИ...
К’во пък съм направила, че да видя Сасуке точно тук?! Хах... имам идея! Просто ще мина до него се едно не съществува или пък ще влезна в съблекалнята и ще изчакам да се разкара оттук. Мисля, че първата ми идея е по-добра. Ще я пробва. Тругнах с високо вдигната глава...”точно така, това там е само въздух”. Бяхме само на две крачки разстояние и тогава... целия ми план се провали. Спънах се в една кутийка от кока-кола и паднах върху него. Идеше ми да убия идиота, който я е изхвърлил... как можеше точно на това място... та недалеч от тук имаше кошче!
Започнах да се изправям, но без да искам го ритнах в слабините. Хмм... явно го заболя щом започна да ме псува... че на кой му пука?! Важното е, че се изправих успешно.
Набързо минах покрай него и изтичах до главния коридор на училището. Стигнах до изхода. Преди да отворя бръкнах с ръка в джоба си и усетих, че нещо липсва. По дяволите, телефона ми... сигурно е паднал, когато се спънах. Пфф... колко съм глупава...дори не съм чула шума от падането му . Ха сега трябва да се връщам, за да си го потърся. Ами ако е видял телефона ми (авторката има предвид Сасуке) и ме чака с някакъв нож готов да ме убие (xDD) – НЕВЪЗМОЖНО!
Да се надяваме, че съм го ударила прекалено силно и след като съм си тръгнала е изпаднал в безсъзнание, защото се е уморил от псувните изречени по мой адрес. (xDD)
Тръгнах да се връщам за скъпото ми „съкровище”. Стигнах до коридора, където бях паднала. Огледах се и за мой късмет нямаше никого. Търсенето започна, ама не можах да го намеря никъде.
Накрая реших да се откажа и точно тогава чух мелодията на телефона ми идваща от мъжката съблекалния. Предполагах в кой ще е, но какво да се прави. Ако го оставя майка ми ще започне „ Как можеш да си губиш постоянно gsm-ите, този е 10-тият, който ти купихме с баща ти.” ... щеше да е хубаво, ако свършише до тук... „Край сега ще си без мобилен!”, а това ще е кофти.
Ако не ми го даде доброволно, може пак да го ударя и да си го взема.

Влизам аз и какво да видя?! Учиха говори по телефона ми с някой...чакай малко... тази мелодия звъни, когато майка ми се обажда.
Отидох до него и издърпах телефона си от ръката му. В резултат на това затворих на „контол-проверка” . Запътих се към вратата, но Сасуке стигна по-бързо от мен и я затвори. Доближих се до него и му казах:
- Би ли мръднал малко надясно, че ми пречиш да мина?
Не получих отговор.
- Не мисля, че съм те ритнала толкова силно, че да не можеш да говориш.
Опс... май наистина го ядосах. Щях да кажа още една от моите „изключителни” забележки, но преди да си отворя устата той ме хвана за гърлото и ме опря до вратата. Определено имаше здрава захватка.
Изтръпнах, когато ме погледна... не бях виждала толкова жестоки очи. Страшните филми, които бях гледала бледнееха пред този поглед. Изпитах истински страх. Възможно с най-заплашителния тон изсъска:
- Да не мислиш, че можеш да ме обиждаш? – стегна захватката си... останах почти без въздух. Явно забеляза това и ме пусна. Строполих се на земята. Повдигна главата ми, така че очите ни да се срещнат и рече:
- Не си мисли, че съм приключил с теб. – след като изрече това си тръгна, както и предишния път в столовата. След като останах сама се поуспокоих. Станах от земята и реших, че е най-добре да се прибирам.
Най-накрая се прибрах вкъщи. Влязох и казах:
- Здрасти мамо, здрасти татко. – и се качих в стаята си. Не исках да го виждам повече... може би ме беше страх от него. Глупости! От кога започнах да се страхувам от някакви си надути момченца.
Бях заровена в мислите си, докато майка ми не се провикна:
- Време е за вечеря.
Излезнах от стаята ми и се запътих към масата.
По време на вечерята започнаха досадните въпроси „Как мина училище?”, „Изпитваха ли те?” и т.н. Беше ми по-добре, докато бяха в командировка, ама к’во да се прави днес се върнаха... край на силната музика.
Качих се в стаята си, оправих си чантата за утре, изкъпах се и легнах да спя. Преди да се унеса в сънищата си се замислих какво ли ще се случи утре?